Писмо до баща ми

Скъпи татко,

Благодаря ти , че си мой баща, и че си ме дарил с живот и благодарение на теб съм това, което съм. Това ми казват хората, че трябва да изпитвам към баща си. Да, има доза истина. Благодарение на теб (и не само на теб) аз съм това, което съм- с хубавите и лошите черти. За хубавите не знам, но за лошите знам, и макар че искам да се отърва от тях, те са толкова интернализирани, че е трудно. Но преди да ти благодаря и да изпадна в клишета, имам нещо друго, което искам да ти кажа. Моята връзка с тебе докато растях беше такава на любов и омраза, и като че ли в повечето случаи омразата надделяваше. Да, заради твоя проклет характер, и затова, че тормозеше всички в къщи, и мама и мен и брат ми, и се отнасяше с неуважение към баба и я навикваше. Питам се защо трябваше да ни тровиш нервите на всички с гадния си нрав, та бял ден да не видим от теб? На това ли трябва да се подложени едни деца, та да настръхвам от неприязън когато чуя да се прибираш от вратата? Да ни възпитаваш в страх и подчинение, в несигурност. Хората ми казват, че имам ниска самооценка. Чудя се от къде ли дошла? Да не би от това, че повече се наблягаше на това, което ми е забранено – и до днес ги помня 5тте неща  - ножове, огън, пари, газ, лекарства. Забранено ми беше и ако ме видеше да ги пипам щеше да ми биеш, а никога не си възптавал в мен с обяснение, за да изградиш чувство за отговроност, за което , разбира се, след това винаги ми е било натяквано от теб и особено от майка. Все още оттеква в ушите ми: „На теб не може да се разчита!“

Още помня шамарите, които не бяха за наказание на нещо конкретно, а че сме разлютили нрава ти. А ударите бяха толкова силни, че оставха отпечатъци. Чудя се какво ли толкова може да е направило едно малко дете, за да навлече подобна ярост. О да, помня когато веднъж на нивата дойде да ме удариш, защото се ядоса за колата си, а от устата ти излизаше пяна. Да, изкарай си го на най-милото! А аз те гледах и не можех да повярвам, понасяйки удара и болката от него – едновременно телесна и душевна, докато ти с всеки изминанал път падаше в очите ми. Гледах те с присивити очи и стиснати зъби, изпитвайки неприязън към теб. Изпитвах и страх, но повече непрязън. И с това съм те запомнила. Дори и да си направил нещо хубаво за мен, то то е било автоматично – т.е . било е акт, действие, но никога не си ми показал специално отношение. А всички тези спомени, в които си  ме удрял, помня именно яростта и злобата, а не толкова удара. Както казва мъдрата стара приказка – раната заздравява, ала лоша дума не се забравя!

И ето затова пиша сега, от тези спомени, които ми тежат, и за които хората казват, че са в  миналото, аз бера плодовете в настоящето. Ниска самооценка? Проблеми във взаимоотношенията с другия пол? Тези неща не могат просто да се забравят, те трябва да се преработят.

Знам, че винаги си бил грижовен спрямо семейството, когато не си гневен, и си правил услуги и на много други хора. Когато те помолят не отказваш. Но дори не съм искала да те моля за нищо. Толко обидно ми е било след поредния бой  и гняв, сипещ се върху мен. Не си говорим с дни, а след това идваш и започваш да ми говориш сякаш нищо не се е случило, а аз нали съм мъничка , започва да проявявам доверие, мисля, че нещата са се наредили до другия път, а от друга страна просто ме било  е страх да ти правя фасони, защото  щеше да последва още пердах.

 И това ако не е потъпкване на личността? Как да изградя тази самооценка –базирана на какво? Мнението ми не е важно, думата ми също, доверие към мен никаккво, доверието се въапитава във страх, а си изглъгла, а сме те спукали от бой. Освен да се крия и спотайвам какво друго може да се очаква от мен? Да заявая на глас коя съм ли, да бъда себе си ли? Охвърлялне, отхвърляне и пак отхвърляне.  Да чувам единствено от другите хора, че ставам за нещо. А къде е моята гордост, самоуважение? Смооценката се възпитава с примери и подкрепа, а не като постоянно ме събаряш долу, за да се покажеш, че си по силния, а аз да трябва да остоявам крехката си самооценка, за да не се изгубя съвсем. Да ти припомня ли пак? Най – омразните ми часове  - когато се затруднявах със задачите по математика. Някои бяха трудни – да. Майка се опитваше и  не можеше да ми помогне. Тогава очкавахме теб, да си дойдеш от работа и да ги решим заедно. Мразех това време на изтезание. Не стига ,че цял следобед си бях учила теоремите наизуст, но когато си дойдеше и ме питаше дали ги знам , аз ти отговарях –да. Но това не беше достатъчно, моятда дума не беше достатъчна, че съм ги научила, трябваше да ти ги кажа, като това биваше заповядвано. Започвах да се опъвам, опитвайки се да запазя гордостта си и самоуважението си, че ги знам, и щях да го докажа при решаването на задачите. НО ти сякаш не се стремеше към разрешаването на математическите уравнения, а искаше да се изгавриш с мен докато не ги чуеш, сякаш ти доставяше удоволствие да ме мачкаш, и ако малко поупорствах, следаваше бой. И така започвахме писането на домашни. Сега като се сетя за тез моменти назад, всъщност се възхищавам на себе си, защото все пак бях прилежна ученичка и никога не ми е минавало през ума да измуфтя или да излъжа за тези домашни, за да си спестя унижението и боя.

А каква е би трябвало да е фигурата не един истинки баща – опитвам се да си я представя. Я да видим.. хмм... благ, с любящ поглед, умеещ да ме разсмива, да се шегува, да ме гушка, гали, да е смел, а аз неговата принцеса. Това за мен е някакъв въображаем герой, който аз не съм срещала наяве.  Да, нека бащата възпитава твърдо, но справедливо. Единствената справедлива плесница, която си спомням беше когато веднъж се тръшках за една рисунка, че не можеш да я нарисувам както искам и просто се тръшках с рев. За да ме извадиш от този ступор ти ме зашлеви, и аз на минутата се опомних и млъкнах. Тогава всъщност не беше гневен и плесницата ме пробуди, а не ме унизи и обиди, както в другите пъти. Ето това се нарича възпитание и правилна реакция, а не останалото ти отношение.

А как се отнасяше с майка ми? Винаги съм се чудела как е търпяла тази жена? Неспирните крясъци, обидното отношение. Слава Богу – на нея не си посягал, поне затова ти благодаря. До толкова си бил интелигентен и разумен, но тези вечни скандали, това вечно ходене по черупки от яйца. Никой в къщата не можеше да говори свободно, защото и най-безобидната дума можеше да обърне каруцата, да подпали гнева ти и пак да хвърчат купи от масата. Винаги съм виждала майка си като жертва, и винаги съм искала да я защитя. Израснах много бойно момиче, баща ми! Не си поплювам. Но ето тук е една от причините, заради които не ми върви със силния пол. Мъжете не искат бойци, тако,  те искат жени –нежни, слаби и женствени, а не мен това не ми идва отвътре. Не мога да съм слаба, женствена жена, но в това всъщност да се крие силата ми. Както казват хората – извади му душичката с памук. Не владея тези женски хитринки и манипулации – искрена съм до болка, някои казват  - гурба. Така да бъде! Нямала съм много и майчин модел за ролята на слабата жена.

И въпреки това татко- аз искам да ти благодаря. Все пак съм това, което съм. Напориста бунтарка със силна воля и дух, несломима  когато целенасочено прелседвам мечтите си, но от друга страна и много ранима. Защото в  мен жената не може да бъде наранена, но малкото момиченце, което порасна без истински татко, може. И когато го разпознае в някой мъж, то инстинктивно търси тази бащина и безусловна обич, но уви. Много мъже не могат да я дадат, а и не на жената би трябвало да я дадат , а на дъщеря си.

Въпросът е , тате, от къде да я намеря тази обич? Как да си я набавя? Виждам , че и до ден днешен, това е твоят ресурс – толкова можеш, толкова даваш. Това съм го приела. Но откъде и как да изпитам тази обич, за която само съм чувала други дъщери да говорят? Имам ли аз ресурса сама да си я дам? Откъде да го имам? Това ли ще ми повиши самооценката? Въпроси, чиито отговори продължавам да търся.

Здравейте,

Казвам се , е ....  White Orchid в този блог. Аз съм жена -  на външен вид съвсем нормална, но под върха на айберга лежи огромен къс душа, тъй необятна в своите измерения, че аз самата се плаша какво отрквам всеки път, надниквайки в тази вселена от чувства, емоции, радости, болки, амбиции и падения. Затова реших да създам този блог и да разкривам пред вас късчета от нея - душата, така както ги разкривам пред себе си, бродейки по житейския си път и откривайки ден след ден скритите кътчета на този айсберг, привидно само леден, но вътре бушуващ от стихиината сила на лава от чувства и емоции.

Себеизрастването е труден път, който сме решили да вървим по свой избор. А колкото по-труден е пътят, толкова по-малко конкуренция, а и съмишленици срещаме. Доста често го вървим сами, несигурни и неуверени във всяка крачка, и доста често наранявайки се. Бидейки пионери на собствения си път, първо ние трябва да го утъпчем за себе си, а евентуално после и за другите. Затова, приятели, предлагам да извървя моя път с вас, като разкривам собствените си препятствия и триумфи, а вие можете да се  присъедините, ако това резонира с вашия  вътрешен свят и ви се струва близко до вашия съдбовен път. Така няма да сте сами по него, а и аз няма да съм. Тук съм , за да споделям. Ако желаете, споделяйте и вие!